Махай се 2013, махай се тъпа, ужасна, всепоглъщаща, боляща година! Дай път на светлината и доброто, най-накрая, толкова много те чакам! Мога да си пожелавам само толкова силно, дори отчаяно, уроците ги уча през хилядите литри изплакани сълзи и още нищо не знам. Пожелавам си само усещане за щастие, което намирам, колкото и да ме боли. Повече и повече. Еври дей ин еври уей ай ем гетинг бетър енд бетър. Повтаряй, повтаряй. Толкова унижение и страдание, толкова самота, но сега идва радостта, идва любовта, идва красотата, идва истината, ИДВА! Добре дошла 2014! Идвай по-бързо!
Ама много хубаво в това Каркасон! ;-) Само имат една изкуствена птица, не изкуствена - жива, препарирана, та нея ако може да махнат, всичко им е прекрасно! Искам пак, на някоя интересна игра!
Как Ви звучи Иналиса за име на женски лабрадор? Това измислихме. Алиска - чакаме те в Страната на нашите Чудеса след Нова Година!
А малкото мишле говори ли, говори;-))
А аз имам трепети, харесвам я тази дума! Обичам! Обичам! Обичам!!!
четвъртък, 5 септември 2013 г.
Леичка...Леа - моята малка прекрасна феичка, тук си! Справи се ;-) Имаш син! Любов и светлина, погледни навън!!!
ПС: А утреееее, утре най-накрая ще сме отново свободни, в гората, толкова много чакам да наджапам пак и пак в студената река, да тичам след него, да се смеем - заедно!
През последните няколко месеца ме занимава едно малко човече, което расте с всеки изминат ден в корема ми;-) Съвсем скоро ще сме на kuku-mama.blogspot.com ;-)Пу!!!
For the love in our eyes. For the strength. For the men who cry sometimes, for their emotions. Able to be true to the Earth. Tender souls. One big heart. You are there. Thank you!
Somewhere over the rainbow, blue birds fly...In a totally unconscious attempt to reach ground zero with the speed of an unable to fly seagull, I almost forgot this blog and of course, my friends - the skies....But luckily and thanks to God, a couple of smiling angels and the little voice inside my head, I am flying...again, over the rainbow, on this Sunday evening, 13th March 2011.
With the freedom to feel and to know that love is not a quest, that expectations are just not needed anymore and that I am strong and able to live even in my wildest dreams. Dreams really do come trueeee, uuu;-))
That every day is a blessing, that there is no need for punishment or disappointment, that things are just as they are, that life has its ups and downs but that at the end, it is all for a reason, we are here to learn the lesson and we can only do it alone.
Отново на село. В Медвен, най-накрая. След около 1963км и 22 часа на седалката, вече съм тук. В Къщата на Хълма, къщата на Гери и Марк. Каня се да дойда в Медвен от повече от година. Но понеже толкова много исках да дойда, трябваше да ми се наложи да премина през почти цяла Източна Европа, за да докажа, аджеба, колко много ми се иска. И си заслужаваше. Къщата е на около 3 години, ама от хубава по-хубава. Пък и с Жоро не се бяхме виждали от онова пътуване Лондон-София, та определено имаше какво да си разкажем;-) Пристигаме в Петък вечерта. Аз съм жива заспала, но още в влизането се започва едно лудо приготвяне на маса (все пак сме цял отбор – 11;-), танци, песни, та до 4ам. Заспала, заспала, ама и по пижама мога;-)
А ето тази песен още ми кънти в ушите. На живо. С китарата. Иван, Цуbи и Жоро. Тишина-ааа-ааа;-)
Разхождаме се. До Синия Вир. До Хълма. Лежим си на тревата и се препичаме на слънце. Дори и боса джапах през ледената река. Радвам се на кончетата, кравичките и пуйките, а Марко..Марко е прекрасно украсен с един език от маратонки Адидас. - Ама какво е това на главата му? - Ааа, то ни апе, ни рита, нек’ си пасе;-);-)
Хич не ми се връща в София. Но тръгваме, все пак си отивам у дома;-)
В Петък вечер в Пикадили е много интересно. Почти винаги. А този Петък си беше един средностатистически Петък. Както почти всички останали Петъци. Полет от Варшава рано сутринта, малка разходка до местния корнър шоп, по-голяма разходка до местния Пикадили и после..после си остава за мен (
Но пък пазарът...пазарът е нещо социологически изследвано с докторски трудове и писания и тема съвсем достойна за споделяне и обсъждане. Бду, Вели, имам някои идеи за Доцентската ти дисертация;-)
Като например "Какво има в кошницата на един средсностатистически Пикадили къстъмър, мъж, около 35, в Петък вечер в Пикадили?" Не, не, с това мога да се справя и аз;-)
Е, много ясно - месо, дъвки и презервативи;-)Какво друго?;-)
Значи, аз доста наблюдавам хората, особено тези единичните като мен, които си пазаруват късно вечер. Обикновени и те хапват царевичен хляб, концентрират се доста осезаемо на айла с био/диетичните храни и си купуват черна паста, която почти не е вкусна (не че и бялата, уж ръстик ресипи тинтириминтири е по-добра, ама хайде);-)
Повечето си вадят платнени торбички и като цяло ми се струваха много еко. До този Петък. На щанда с прясното месо аз така или иначе не ходя и нямам наблюдения от пазаруващите там. Мъже, около 35? Които планират да хапнат по една-две големи пържоли и после да правят средностатистически секс. Какъв иначе със средностатистическа кутийска от 3? Защото знам и за други, с 3 кутии х 18 на път за Хърватско, а Док?;-)))
Та значи след нас на касата идва въпросният играч. Ама симпатичен ми изглеждаше, докато не започна да вади от кошницата пиле, свинско, ама 5-6 пликчета с месо! Най-различно по цвят и форма..бляк. Както и да е, имаше и едно пакетче от най-новите дъвки Орбит, тези по 2.50лв за 5?!...
Аз доста го позагледах човека и месата му. Той разбира се отклони поглед, аз не съм му интересна, не съм сама;-) И може би, за да ми покаже, че и той въобще не е сам и ивън бетър, ще има не само вкусни неща на масата си, но и в леглото, лекично прибави към вечерния шопинг и една малка кутийка синьо-зелен Дурекс...Какви ли са? Classic!!!
Who said "life is what happens to us while we make plans"?
These last few months, I am really starting to fully get the idea of 1)projecting, wishing and creating, hand in hand with 2)the power of now and 3)accepting the somewhat predefined karmic identity we all have.
Dreaming is one of my favourite past-times, but allowing dreams to be totally free, with no specific faces and places is a challenge. No names. Just feelings. And yes, as I said now, my wish in life is to FEEEELL happy!! (and if it happens in a shitty flat somewhere in Lulin 23, so be it;-)
Dreaming about feeling happy already makes you happy. It totally shifts the energy to a very positive one and yep, you guessed it, once again I am smiling.
NOW. As now is the other true reality. We just don't know what's going to happen. And some of it is really not in our hands (karma or something else, I know that at times, life just happens, despite our plans and intentions).
Dreaming and letting go, projecting and allowing space for dreams to happen is hard enough, but sometimes things are just not meant to be. So why be disappointed? It is up to us to choose our reaction to the not-so-wonderful events in our lifes. And I choose to smile and be happy. Who can stop me?
A late-September morning, in the Atik, at the corner of 21st and 7th..Lea was awake but still a little sleepy. She crawled out of bed and for a second or two, could not remember any of the events of that night..
She started the evening in TaTa - tatangooing until the early hours of this very fortunate Sunday, 26th. She then said good-bye to everyone and went home, right? She could remember passing down MS, seeing some old familiar faces (only Tony's beard was growing longer and redder every year), her shoes were new and hurting... She really was hungry... When was the last time she ate? She had two apples and a banana in her fridge, but they were sitting there for well over a month. She sungazed in the park every morning and that was enough. Until now. She was so hungry. Damn it. Two apples and a banana would not do. She stopped by the kebab place and smiled at the sight of the crispy newly-fried falafels - 7 please. 7 was her lucky number. With sauce. Ahh, they were delicious...mmm, she had forgotten how good food can taste sometimes. Just sometimes.
A sudden rush of total craziness and there she was, barefoot and licking the last remaining bits of sauce off her fingers. One-two-three, one-two-three, she was still dancing and getting very good at it. Lea's imagination was always very vivid, her dreams wild and free, she always imagined herself in love, smiling. She was smiling now as she got to the corner of MS and 7th. Not even 50m and she would be home - it was almost 7am and Lea was starting to feel her bed. Her cosy bed, only 7 floors up the stairs.
She got to the corner of 7th and 21st and.. she suddenly heard someone's soft voice behind her:
- Lea, mornin' sweetie pie;-) I still can't believe how lucky we are bumping into each other that morning..! - she looked at Arti smiling from the bedroom and remembered everything!
Така. Напоследък в този блог все откровения за свободата, небесата, любовта...Та ето една чиста проба пътепис;-)("пътеписи" - съвсем нов таг!?)
Така. Видин и Белоградчик ми се превъртаха в главичката, хоп наляво-хоп надясно, от има-няма една година. И все не намирах време. Не че сега време имах, но то времето...ако не си го намерим сами, него все го няма;-)
Та след приятно-интуитивната уговорка за една лека тридневна почивка в Северо-Западна България, взехме че тръгнахме;-)В сряда. Вечерта. До Враца всичко си беше постарому. Пътят го бях минавала и преди, и дори знаех къде е Леденика...и Околчица. (Не си признавам, че я мислих за връх Вола, а и досега не знам каква е разликата между едното и другото - знам само приликата - Ботев;-)
Следва лирическо отклонение: Откакто научих наизуст цялото " Аз съм българче" питам ли питам приятели и познати колко български стихотворения знаят наизуст. И няма да казвам отговора. Аз знам едно. В края на този пътепис ще си избера едно стихотворение на Ботев, ще го пейстна тук и още утре ще знам и него;-)
Така. Още сме във Враца. А после директно пристигаме във Видин. Защото пътят помежду им го проспах - ей така, уж дремнах 10 минути, пък се оказа, че съм се събудила 30тина километра преди Бонония (а сега де, след тези 3 дни и разказите на Орлин, съм Видин про!;-), а Бонония е Римското му име;-)
Прекрасна циганско-лятна вечер. Разходка до вкъщи и много сладък сън.
Няма да разказвам по час последните няколко дни. Но много ми се разказва, защото бяха много, много хубави!
Не толкова самият Видин, а хората, усещането, въздуха, спокойствието, реката и 2те котки, които по цяла нощ мъркаха върху ми (а аз много обичам!;-)
Още на първата сутрин седнахме на кафе в Градската Градина, досами Дунава (или както аз съм си била мислила - плюнката;-)) Ама не е плюнка, просто съм виждала много по-големи реки и не съм чак толкова впечатлена...Но не големината имаше значение;-)
Имаха значение трите студени млека с нес (не само че студени, ами дори и не бяха с какао) Моля Ви се, не му носете още едно, нека изпие моето;-))))
Студени, защото нямаше ток. Няколко пъти. В целият град. Криза е;-) Усеща се, паркът е западнал, бабите продават чушки върху вестници проснати на земята на Пазара. Леа яде просеник;-) При мен не е криза, но просеник трябваше да опитам (Е, не е вкусно..)
И до Белоградчик трябваше да отида, така си го бях намислила, но така или иначе, единственият рейс в 7.30ам съвсем умишлено го изпуснах. Просеник. Без Белоградчик.
Но Баба Вида я видях. Исках сама. За да мога аз да усетя присъствието на духовете, толкова силно осезаемо във всяка историческа местност, крепост итн. Там почти не се усещаше. Само влизайки в една от каменните стаи, усетих студа. И животът. Там. Преди стотици години. През Средновековието, когато съм живяла най-много...
Преди Турското Робство. А ето и Ботевото стихотворение.
До скоро пак. С плетена кошница от беззъбия дядо и няколко ръчно изработени бижута. ;-)
МОЯТА МОЛИТВА
О, мой боже, правий боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата...
Не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове;
не ти, който си направил от кал мъжът и жената, а човекът си оставил роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал царе, папи, патриарси, а в неволя си зарязал мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът да търпи и да се моли и храниш го дор до гробът само със надежди голи;
не ти, боже, на лъжците, на безчестните тирани, не ти, идол на глупците, на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже! любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!
Не оставай да изстине буйно сърце на чужбина, и гласът ми да премине тихо като през пустиня!...
