Желанието на една фея
В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на малките феи. Те могат да правят всичко, всичко, което може да си представим, и желанията им винаги се сбъдват. Те се трудят ежедневно за нас хората. Когато страдаме, чуват молбите и стенанията ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Обикновено когато ни видят че страдаме, те ни се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще във всичко, което им хрумне. Само едно не се променя – и то е сърцето им. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро…
Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне… Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:
– О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...
И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.
– Иха-а – зарадвала се тя – колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.
Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:
– Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака…
Никой не ме чува…Ох, помощ…
Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.
Помощ! Няма ли кой да ми помогне… – продължавал да цвили коня.
Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.
– Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне – не се сдържала Ния, която сега била облаче – Погледнете надолу към земята.
– Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас – отговорили й в един глас другите облачета.
– Но…така ли ще го оставим. Наблизо няма никой… – изрекла състрадателната Ния.
– Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем… – отсекли грубо облачетата.
– Помощ! Помощ!… – продължавал да цвили коня.
– Е, добре – казала си Ния – ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.
Другите облачета кимнали в съгласие.
Но… никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда.
"Какво става?" – помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.
– Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея – продумала тъжно тя и без да губи време си пожелала отново да се превърне във фея.
Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек.
– Какво е станало с господаря ти? – попитал селянинът.
– Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка – обяснил конят, пъшкайки.
– Добре – казал селянинът и изправил каруцата.
– Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца – ахнал конят.
Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:
– Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.
И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.
Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени – и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.
– Яне, Яне – провикнала се селянката, какво е станало с тебе – завайкала се тя край каруцата.
Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:
– Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш.
– Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе – отвърнал й коня.
– Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел – зачудила се стопанката.
– Имаше, но той изчезна.
– Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата – не му повярвала господарката.
– Но…наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.
– Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш – занареждала селянката.
– Па може и така да е било – разколебал се конят – да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.
И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан.
– Да, бе, да – ако не бях аз, живи бяхте загинали – ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. – Но какво да ви правя… – махнала после тя с ръка.
Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град… То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе…
