Who said "life is what happens to us while we make plans"?
These last few months, I am really starting to fully get the idea of 1)projecting, wishing and creating, hand in hand with 2)the power of now and 3)accepting the somewhat predefined karmic identity we all have.
Dreaming is one of my favourite past-times, but allowing dreams to be totally free, with no specific faces and places is a challenge. No names. Just feelings. And yes, as I said now, my wish in life is to FEEEELL happy!! (and if it happens in a shitty flat somewhere in Lulin 23, so be it;-)
Dreaming about feeling happy already makes you happy. It totally shifts the energy to a very positive one and yep, you guessed it, once again I am smiling.
NOW. As now is the other true reality. We just don't know what's going to happen. And some of it is really not in our hands (karma or something else, I know that at times, life just happens, despite our plans and intentions).
Dreaming and letting go, projecting and allowing space for dreams to happen is hard enough, but sometimes things are just not meant to be. So why be disappointed? It is up to us to choose our reaction to the not-so-wonderful events in our lifes. And I choose to smile and be happy. Who can stop me?
A late-September morning, in the Atik, at the corner of 21st and 7th..Lea was awake but still a little sleepy. She crawled out of bed and for a second or two, could not remember any of the events of that night..
She started the evening in TaTa - tatangooing until the early hours of this very fortunate Sunday, 26th. She then said good-bye to everyone and went home, right? She could remember passing down MS, seeing some old familiar faces (only Tony's beard was growing longer and redder every year), her shoes were new and hurting... She really was hungry... When was the last time she ate? She had two apples and a banana in her fridge, but they were sitting there for well over a month. She sungazed in the park every morning and that was enough. Until now. She was so hungry. Damn it. Two apples and a banana would not do. She stopped by the kebab place and smiled at the sight of the crispy newly-fried falafels - 7 please. 7 was her lucky number. With sauce. Ahh, they were delicious...mmm, she had forgotten how good food can taste sometimes. Just sometimes.
A sudden rush of total craziness and there she was, barefoot and licking the last remaining bits of sauce off her fingers. One-two-three, one-two-three, she was still dancing and getting very good at it. Lea's imagination was always very vivid, her dreams wild and free, she always imagined herself in love, smiling. She was smiling now as she got to the corner of MS and 7th. Not even 50m and she would be home - it was almost 7am and Lea was starting to feel her bed. Her cosy bed, only 7 floors up the stairs.
She got to the corner of 7th and 21st and.. she suddenly heard someone's soft voice behind her:
- Lea, mornin' sweetie pie;-) I still can't believe how lucky we are bumping into each other that morning..! - she looked at Arti smiling from the bedroom and remembered everything!
Така. Напоследък в този блог все откровения за свободата, небесата, любовта...Та ето една чиста проба пътепис;-)("пътеписи" - съвсем нов таг!?)
Така. Видин и Белоградчик ми се превъртаха в главичката, хоп наляво-хоп надясно, от има-няма една година. И все не намирах време. Не че сега време имах, но то времето...ако не си го намерим сами, него все го няма;-)
Та след приятно-интуитивната уговорка за една лека тридневна почивка в Северо-Западна България, взехме че тръгнахме;-)В сряда. Вечерта. До Враца всичко си беше постарому. Пътят го бях минавала и преди, и дори знаех къде е Леденика...и Околчица. (Не си признавам, че я мислих за връх Вола, а и досега не знам каква е разликата между едното и другото - знам само приликата - Ботев;-)
Следва лирическо отклонение: Откакто научих наизуст цялото " Аз съм българче" питам ли питам приятели и познати колко български стихотворения знаят наизуст. И няма да казвам отговора. Аз знам едно. В края на този пътепис ще си избера едно стихотворение на Ботев, ще го пейстна тук и още утре ще знам и него;-)
Така. Още сме във Враца. А после директно пристигаме във Видин. Защото пътят помежду им го проспах - ей така, уж дремнах 10 минути, пък се оказа, че съм се събудила 30тина километра преди Бонония (а сега де, след тези 3 дни и разказите на Орлин, съм Видин про!;-), а Бонония е Римското му име;-)
Прекрасна циганско-лятна вечер. Разходка до вкъщи и много сладък сън.
Няма да разказвам по час последните няколко дни. Но много ми се разказва, защото бяха много, много хубави!
Не толкова самият Видин, а хората, усещането, въздуха, спокойствието, реката и 2те котки, които по цяла нощ мъркаха върху ми (а аз много обичам!;-)
Още на първата сутрин седнахме на кафе в Градската Градина, досами Дунава (или както аз съм си била мислила - плюнката;-)) Ама не е плюнка, просто съм виждала много по-големи реки и не съм чак толкова впечатлена...Но не големината имаше значение;-)
Имаха значение трите студени млека с нес (не само че студени, ами дори и не бяха с какао) Моля Ви се, не му носете още едно, нека изпие моето;-))))
Студени, защото нямаше ток. Няколко пъти. В целият град. Криза е;-) Усеща се, паркът е западнал, бабите продават чушки върху вестници проснати на земята на Пазара. Леа яде просеник;-) При мен не е криза, но просеник трябваше да опитам (Е, не е вкусно..)
И до Белоградчик трябваше да отида, така си го бях намислила, но така или иначе, единственият рейс в 7.30ам съвсем умишлено го изпуснах. Просеник. Без Белоградчик.
Но Баба Вида я видях. Исках сама. За да мога аз да усетя присъствието на духовете, толкова силно осезаемо във всяка историческа местност, крепост итн. Там почти не се усещаше. Само влизайки в една от каменните стаи, усетих студа. И животът. Там. Преди стотици години. През Средновековието, когато съм живяла най-много...
Преди Турското Робство. А ето и Ботевото стихотворение.
До скоро пак. С плетена кошница от беззъбия дядо и няколко ръчно изработени бижута. ;-)
МОЯТА МОЛИТВА
О, мой боже, правий боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата...
Не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове;
не ти, който си направил от кал мъжът и жената, а човекът си оставил роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал царе, папи, патриарси, а в неволя си зарязал мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът да търпи и да се моли и храниш го дор до гробът само със надежди голи;
не ти, боже, на лъжците, на безчестните тирани, не ти, идол на глупците, на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже! любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!
Не оставай да изстине буйно сърце на чужбина, и гласът ми да премине тихо като през пустиня!...
Откакто съм в София, Фейсбук неволно се превърна в извор на вдъхновение и други полезни неща;-)
Та, ето какво пише в статусите на някои от моите приятели напоследък:
"lubov i svoboda az iskam na zemqta , za lubovta jivota si shte dam,za svobodata shte dam i lubovta" Гено
"Свободата не е за прости хора. Да си свободен означава САМ да си слагаш ограничения :)" Николай
Имаше и още един постинг за моногамността, а аз му прибавих измерението любов и свобода, но не мога да го намеря, за да го цитирам и него.
Та така...Значи свободата не е за прости хора...Аз не знам колко съм Ентелегентна, но пък от време оно като бабите на село си бая за СВОБОДАТА! За тази свобода, която ни кара да полетим, да усетим живота, толкова близо, толкова истински, толкова крехък, уязвим, пламтящ, силен, изпепеляващ, лек, въздушен, влюбен...
А какво друго е живота, ако не СВОБОДА и Любов. И пак СВОБОДАТА е само с главни букви. Защото и любовта поставя ограничения, поставяме ги ние, но това не е любов. Тя не знае ревност, притежание, граници, студ. Тя и искреност, топли очи, сърце, усещане.
Много думи, но и много истина. Блъскам се в хората, всеки ден, тръгнала по света, виждам ги и поглеждам в очите им. Там е и сърцето. Само там мога да го видя. Другото е буйна коса, червени обувки и шарена пола-панталон. Само то ми говори.
Някои сърца са студени и здраво загърнати с шалове, да не измръзнат, на тях им е много студено. Дали тлее някъде огънчето на любовта и свободата? Знам, че да. Но къде е? Не го виждам. Май е загаснало.
Други пеят и се усмихват, те са наистина леки и хвърчащи сърца, е, и на тях им става студено и мъчно и трудно, но пазят огъня. А той дава свободата. Да знаеш, че може да боли, но пак да бъдеш свободен.
Граници? Всеки сам ги поставя. Всеки сам знае кога да спре и колко да даде. Това да даваш много може и да не е свобода. Но пък дали свободата не е просто да не съдиш. Ей така, леко, леко..хвърррр;-)
Има свободни хора около мен - замислям се и си ги броя на пръсти, един, двама, трима, доста са!!! Има и псевдо-свободни, само на думи, но аз пък май съм им видяла в сърцата. Но може и да не съм, нали така? Може и съвсем да съм сгрешила и аз да имам най-студеното осъждащо сърце. Може и да може, но си седя сега и си пиша и ми е едно топло, топло и леко, леко...
