Просеник и Белоградчик

Без Белоградчик.

Така. Напоследък в този блог все откровения за свободата, небесата, любовта...Та ето една чиста проба пътепис;-)("пътеписи" - съвсем нов таг!?)

Така. Видин и Белоградчик ми се превъртаха в главичката, хоп наляво-хоп надясно, от има-няма една година. И все не намирах време. Не че сега време имах, но то времето...ако не си го намерим сами, него все го няма;-)

Та след приятно-интуитивната уговорка за една лека тридневна почивка в Северо-Западна България, взехме че тръгнахме;-)В сряда. Вечерта. До Враца всичко си беше постарому. Пътят го бях минавала и преди, и дори знаех къде е Леденика...и Околчица. (Не си признавам, че я мислих за връх Вола, а и досега не знам каква е разликата между едното и другото - знам само приликата - Ботев;-)

Следва лирическо отклонение: Откакто научих наизуст цялото " Аз съм българче" питам ли питам приятели и познати колко български стихотворения знаят наизуст. И няма да казвам отговора. Аз знам едно. В края на този пътепис ще си избера едно стихотворение на Ботев, ще го пейстна тук и още утре ще знам и него;-)

Така. Още сме във Враца. А после директно пристигаме във Видин. Защото пътят помежду им го проспах - ей така, уж дремнах 10 минути, пък се оказа, че съм се събудила 30тина километра преди Бонония (а сега де, след тези 3 дни и разказите на Орлин, съм Видин про!;-), а Бонония е Римското му име;-)

Прекрасна циганско-лятна вечер. Разходка до вкъщи и много сладък сън.

Няма да разказвам по час последните няколко дни. Но много ми се разказва, защото бяха много, много хубави!

Не толкова самият Видин, а хората, усещането, въздуха, спокойствието, реката и 2те котки, които по цяла нощ мъркаха върху ми (а аз много обичам!;-)

Още на първата сутрин седнахме на кафе в Градската Градина, досами Дунава (или както аз съм си била мислила - плюнката;-)) Ама не е плюнка, просто съм виждала много по-големи реки и не съм чак толкова впечатлена...Но не големината имаше значение;-)

Имаха значение трите студени млека с нес (не само че студени, ами дори и не бяха с какао) Моля Ви се, не му носете още едно, нека изпие моето;-))))

Студени, защото нямаше ток. Няколко пъти. В целият град. Криза е;-) Усеща се, паркът е западнал, бабите продават чушки върху вестници проснати на земята на Пазара. Леа яде просеник;-) При мен не е криза, но просеник трябваше да опитам (Е, не е вкусно..)

И до Белоградчик трябваше да отида, така си го бях намислила, но така или иначе, единственият рейс в 7.30ам съвсем умишлено го изпуснах. Просеник. Без Белоградчик.

Но Баба Вида я видях. Исках сама. За да мога аз да усетя присъствието на духовете, толкова силно осезаемо във всяка историческа местност, крепост итн. Там почти не се усещаше. Само влизайки в една от каменните стаи, усетих студа. И животът. Там. Преди стотици години. През Средновековието, когато съм живяла най-много...

Преди Турското Робство. А ето и Ботевото стихотворение.

До скоро пак. С плетена кошница от беззъбия дядо и няколко ръчно изработени бижута. ;-)

МОЯТА МОЛИТВА

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...


Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;


не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;


не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;


не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;


не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!


А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!


Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.


Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!


Не оставай да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...