A late-September morning, in the Atik, at the corner of 21st and 7th..Lea was awake but still a little sleepy. She crawled out of bed and for a second or two, could not remember any of the events of that night..
She started the evening in TaTa - tatangooing until the early hours of this very fortunate Sunday, 26th. She then said good-bye to everyone and went home, right? She could remember passing down MS, seeing some old familiar faces (only Tony's beard was growing longer and redder every year), her shoes were new and hurting... She really was hungry... When was the last time she ate? She had two apples and a banana in her fridge, but they were sitting there for well over a month. She sungazed in the park every morning and that was enough. Until now. She was so hungry. Damn it. Two apples and a banana would not do. She stopped by the kebab place and smiled at the sight of the crispy newly-fried falafels - 7 please. 7 was her lucky number. With sauce. Ahh, they were delicious...mmm, she had forgotten how good food can taste sometimes. Just sometimes.
A sudden rush of total craziness and there she was, barefoot and licking the last remaining bits of sauce off her fingers. One-two-three, one-two-three, she was still dancing and getting very good at it. Lea's imagination was always very vivid, her dreams wild and free, she always imagined herself in love, smiling. She was smiling now as she got to the corner of MS and 7th. Not even 50m and she would be home - it was almost 7am and Lea was starting to feel her bed. Her cosy bed, only 7 floors up the stairs.
She got to the corner of 7th and 21st and.. she suddenly heard someone's soft voice behind her:
- Lea, mornin' sweetie pie;-) I still can't believe how lucky we are bumping into each other that morning..! - she looked at Arti smiling from the bedroom and remembered everything!
Така. Напоследък в този блог все откровения за свободата, небесата, любовта...Та ето една чиста проба пътепис;-)("пътеписи" - съвсем нов таг!?)
Така. Видин и Белоградчик ми се превъртаха в главичката, хоп наляво-хоп надясно, от има-няма една година. И все не намирах време. Не че сега време имах, но то времето...ако не си го намерим сами, него все го няма;-)
Та след приятно-интуитивната уговорка за една лека тридневна почивка в Северо-Западна България, взехме че тръгнахме;-)В сряда. Вечерта. До Враца всичко си беше постарому. Пътят го бях минавала и преди, и дори знаех къде е Леденика...и Околчица. (Не си признавам, че я мислих за връх Вола, а и досега не знам каква е разликата между едното и другото - знам само приликата - Ботев;-)
Следва лирическо отклонение: Откакто научих наизуст цялото " Аз съм българче" питам ли питам приятели и познати колко български стихотворения знаят наизуст. И няма да казвам отговора. Аз знам едно. В края на този пътепис ще си избера едно стихотворение на Ботев, ще го пейстна тук и още утре ще знам и него;-)
Така. Още сме във Враца. А после директно пристигаме във Видин. Защото пътят помежду им го проспах - ей така, уж дремнах 10 минути, пък се оказа, че съм се събудила 30тина километра преди Бонония (а сега де, след тези 3 дни и разказите на Орлин, съм Видин про!;-), а Бонония е Римското му име;-)
Прекрасна циганско-лятна вечер. Разходка до вкъщи и много сладък сън.
Няма да разказвам по час последните няколко дни. Но много ми се разказва, защото бяха много, много хубави!
Не толкова самият Видин, а хората, усещането, въздуха, спокойствието, реката и 2те котки, които по цяла нощ мъркаха върху ми (а аз много обичам!;-)
Още на първата сутрин седнахме на кафе в Градската Градина, досами Дунава (или както аз съм си била мислила - плюнката;-)) Ама не е плюнка, просто съм виждала много по-големи реки и не съм чак толкова впечатлена...Но не големината имаше значение;-)
Имаха значение трите студени млека с нес (не само че студени, ами дори и не бяха с какао) Моля Ви се, не му носете още едно, нека изпие моето;-))))
Студени, защото нямаше ток. Няколко пъти. В целият град. Криза е;-) Усеща се, паркът е западнал, бабите продават чушки върху вестници проснати на земята на Пазара. Леа яде просеник;-) При мен не е криза, но просеник трябваше да опитам (Е, не е вкусно..)
И до Белоградчик трябваше да отида, така си го бях намислила, но така или иначе, единственият рейс в 7.30ам съвсем умишлено го изпуснах. Просеник. Без Белоградчик.
Но Баба Вида я видях. Исках сама. За да мога аз да усетя присъствието на духовете, толкова силно осезаемо във всяка историческа местност, крепост итн. Там почти не се усещаше. Само влизайки в една от каменните стаи, усетих студа. И животът. Там. Преди стотици години. През Средновековието, когато съм живяла най-много...
Преди Турското Робство. А ето и Ботевото стихотворение.
До скоро пак. С плетена кошница от беззъбия дядо и няколко ръчно изработени бижута. ;-)
МОЯТА МОЛИТВА
О, мой боже, правий боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата...
Не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове;
не ти, който си направил от кал мъжът и жената, а човекът си оставил роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал царе, папи, патриарси, а в неволя си зарязал мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът да търпи и да се моли и храниш го дор до гробът само със надежди голи;
не ти, боже, на лъжците, на безчестните тирани, не ти, идол на глупците, на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже! любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!
Не оставай да изстине буйно сърце на чужбина, и гласът ми да премине тихо като през пустиня!...
Откакто съм в София, Фейсбук неволно се превърна в извор на вдъхновение и други полезни неща;-)
Та, ето какво пише в статусите на някои от моите приятели напоследък:
"lubov i svoboda az iskam na zemqta , za lubovta jivota si shte dam,za svobodata shte dam i lubovta" Гено
"Свободата не е за прости хора. Да си свободен означава САМ да си слагаш ограничения :)" Николай
Имаше и още един постинг за моногамността, а аз му прибавих измерението любов и свобода, но не мога да го намеря, за да го цитирам и него.
Та така...Значи свободата не е за прости хора...Аз не знам колко съм Ентелегентна, но пък от време оно като бабите на село си бая за СВОБОДАТА! За тази свобода, която ни кара да полетим, да усетим живота, толкова близо, толкова истински, толкова крехък, уязвим, пламтящ, силен, изпепеляващ, лек, въздушен, влюбен...
А какво друго е живота, ако не СВОБОДА и Любов. И пак СВОБОДАТА е само с главни букви. Защото и любовта поставя ограничения, поставяме ги ние, но това не е любов. Тя не знае ревност, притежание, граници, студ. Тя и искреност, топли очи, сърце, усещане.
Много думи, но и много истина. Блъскам се в хората, всеки ден, тръгнала по света, виждам ги и поглеждам в очите им. Там е и сърцето. Само там мога да го видя. Другото е буйна коса, червени обувки и шарена пола-панталон. Само то ми говори.
Някои сърца са студени и здраво загърнати с шалове, да не измръзнат, на тях им е много студено. Дали тлее някъде огънчето на любовта и свободата? Знам, че да. Но къде е? Не го виждам. Май е загаснало.
Други пеят и се усмихват, те са наистина леки и хвърчащи сърца, е, и на тях им става студено и мъчно и трудно, но пазят огъня. А той дава свободата. Да знаеш, че може да боли, но пак да бъдеш свободен.
Граници? Всеки сам ги поставя. Всеки сам знае кога да спре и колко да даде. Това да даваш много може и да не е свобода. Но пък дали свободата не е просто да не съдиш. Ей така, леко, леко..хвърррр;-)
Има свободни хора около мен - замислям се и си ги броя на пръсти, един, двама, трима, доста са!!! Има и псевдо-свободни, само на думи, но аз пък май съм им видяла в сърцата. Но може и да не съм, нали така? Може и съвсем да съм сгрешила и аз да имам най-студеното осъждащо сърце. Може и да може, но си седя сега и си пиша и ми е едно топло, топло и леко, леко...
Да, и имам и още един въпрос! Как става така, че някои хора се появяват в живота ни и после съвсем безследно изчезват, други си стоят завинаги, трети са толкова добре дошли, а на тях въобще не им се стои (това последното важи и за вариантът, в който аз решавам, че не искам да съм около някой, който копнее ли, копнее за моето присъствие;-))
И? Какво правим? Най-вече в третият случай? Аз никога не изчезвам с ясното намерение и съзнание да причиня някому болка или разочарование, но си ги причинявам съвсем стопроцентово. Както и на мен ми е много, много мъчно, когато най-добрите ми приятели (или поне за такива съм си ги мислила аз), хич ги няма ли, няма. А да не говорим за ситуациите, където са намесени и някакви по-специални чувства;-)
Та, това размишление от къде дойде не знам. Май става така, както е най-добре и от такива селф-дебати смисъл ник'ъв. Ама понеже нали аз си пожелавам някой хора да не изчезват, пък те току виж не били съгласни, та се чудех какво правя тогава аз? Досега съм си страдала тихичко и накрая съм забравяла, да ги моля да останат хич не ми е според свободомислещите философии, значи оставя просто да го приема, ама без разочарование, дали пък мога и така?
От няколко дни имам едно прекрасно, мило усещане, на споделеност и любов (от най-хубавата!) След месецът на големите драми, се чувствам толкова добре, отново търсеща, с големите любопитни очи, и с тетрадката на истински изживяните мигове. Малките мигчета, които ме карат да се усмихвам и много, много да им се радвам.
И така. И искам това усещане да продължи дългоооооооо, дългооооооооо. От време на време малко драма е съвсем добре дошла. Но си пожелавам винаги да си тук, ей така, да те има, до мен, просто така, чу ли? Аз също ще съм там, до теб! Обещавам! Амин!
Вали ли, вали, ама из ведро. Летният дъжд на надеждата излива ли, излива... само слънчеви усмивки и малки розови паячета...
Лет ит би лъв. Ама наистина, Let it be love!
Ами че тя е най-важна. Днес Леа си намери един нов приятел (той не е съвсем нов, но толкова хубаво си поговориха, че макар и да си спомня големите му, зелени очи, изведнъж те засветиха с най-красивите пламъчета на любовта;-)
Много, много съм изписала за тази любов, онази, която всеки един от нас търси. И все си мислех, че тя трябва да се роди от мен и от моят мъж, от нас двамата, сплели ръце и тела, пеейки песента на хармонията и светлината.
Някакси все още вярвам, че такава любов между един мъж и една жена съвсем истински може да си съществува. Имам си и примерчета (е, вярно, само едно-две, но си ги имам и си ги пазя добре скрити в торбата за чудеса, да си ми припомнят, че не всичко е пари, апартаменти, коли и конвейърски бебета);-)
Но днес пък искам да си кажа за една съвсем друга любов, която срещам все по-често и която ме прави толкова много, истински щастлива. Любов без очаквания и ограничения, без планове и секс (ок, ок, не съм станала все още последователка на Анастасия, според която любов се прави само, когато се създават деца...аз все още съм си една гушкава и не само феичка, но ок, ту мъч информейшън;-)))
Та така де, някакси хич не мисля за женитби, "сериозни приятели", или ако трябва да бъда съвсем искрена, за каквото и да било. Просто обаче толкова искрено се радвам на живота и на срещите в него, че от друго нямам нужда.
Ами щом като мога да усетя искреността и топлотата през някакви си пс-екранчета, щом такива разговори могат да ме направят толкова много щастлива (ама истински, с голяма усмивка!), щом една разходка в парка и едно вечерно лятно кино могат да ми дадат толкова енергия и смях, за какво ми са други, тип интимни връзки?;-)
Сигурно си се пазя от нещо, ок, може би, но какво от това? Току виж съм помъдряла, нали все се мятам от високото и не се пазя от нищо, нали все отстоявам принципи и търся ли, търся. Копнея, намирам, имам я (тази истинската любов съм я срещала, аз я познавам много добре и вече съм си разказвала и за нея..много е красива, направо когато я усетиш в очите на човека до теб и така лекичко ти се завива свят и си в рая, силен, летящ...влюбен) и после като е била толкова истинска, защо си е била шута в безкрая на миналото,аааа?
Така че благодаря! Наистина благодаря, че съм я срещнала, аз много не обичам да съдя другите, ама само аз си знам какво е да усещаш както мога аз...Та хубави срещи бяха, без съжаления, но сега си пожелавам от другата любов. От хубавата! Която не изпепелява (кой кого изпепелява не се знае, Леа с този голям огън в сърцето)..Но поне така не му давам шанс да ми изгори къщата и душата. Цъка си малкото пламъче, огънченцето в очите, усмивката и усещането, че наистина всичко, ама всичко си е на мястото!!!
